Mинало незабравимо

Когато Вярата и Родолюбието се слеят в едно

Но идва времето на освободителната война.

– Русите идат! Русите идат!..

Каква радост е било! С каква наслада жителите на селото са гледали топовните избухвания без да знаят кой кого побеждава. По едно време решават да пратят човек в града, за да разбере какъв е изходът от боя. Но от към Казанлък бяга едно турче и разказва, че московците влезли в града.

„О, радост неизказана на нашите селяни” – възкликва летописецът.

На другата заран въоръжен с двата си неизползвани през априлската епопея пищова и с един нож, поп Васил тръгва за Казанлък, но на 3-4 километра от града се натъква на двайсетина казаци. Ония отдалеч му нареждат да хвърли оръжието. Той изпълнява заповедта. А после като се срещат, дълго се прегръщат и целуват като истински братя.

О, радост, колко краткотрайна се оказа ти, а сега нова неволя. От юг напират башибозуците на Сюлейман паша, запалили Ст.Загора, Алаген и другите чирпански села.

На 28 юли 1877 г.  средногорци се стягат и поемат по пътя на спасението-Северна България. Но още от Баба-гьол виждат, че селото е запалено. Двайсетината смелчаци, които останали да го бранят от башибозука са разбити. В тая битка за селото оставят костите си единадесет смелчаци, чиито имена и сега не знаем.

Близо половин година продължава изгнанието докато освободителите сразят поробителя. Когато за пръв път идват нашенци на село, то имало изглед на пустиня. Дворовете не можели да се разпознаят. Всичко почти равно. Из ровините се гонят зайци. Реката пълна с риба. В гората питомни свине.

Селото изравнено със земята. Тогава идва идеята да се премести на ново място, там където сега са двата моста –Боев мост и Ашиклярка. Но надделява мнението селото да остане там, където е било. И от неговите руини изниква ново селище, чието местонахождение се запазва и до ден днешен…

Тъй като през Освободителната война в по-голяма си част добитъкът е бил унищожен, след Освобождението главно препитание на населението се осъществява от горенето на дървени въглища, което продължило до 1911 г.

Но техниката за добиването на дървени въглища е била свързана със силно замърсяване на околната среда и затова по-будните средногорци, най-вече учителите, са положили неумоверни усилия да принудят населението да спре този занаят. Поради големите пушеци по това време, според думите на Чудомир, селото е било наричано Манчестър, а селяните му-манчестърци. От 1911 нататък, препитанието на средногорци е земеделието, скотовъдството и дърводобивът. Но и трите отрасъла не гарантират прехраната на неговите жители и те често прескачат в чирпанско за закупуването на някое кило пшеница или царевица. Някои средногорки също „прескачали” към чирпанските села шеговито казано, защото например в с.Пъстрово са се задомили десетина моми от Средногорово, а оттам в селото е дошъл само един зет… То май половината село, ако не и цялото са в някакви роднински отношения, защото хората са се женeли помежду си. Но това е само един щрих от общата картина на бита и нравите назад в годините, а за тези нрави ще стане дума и по-късно…Между другото най-добре за живота тогава би могла да разкаже и почти 100 г. баба Кера, която през декември ще ги навърши и за която се грижат двете й дъщери Йовка и Иванка… доскоро тук на село, а сега в Казанлък. Жената е напълно с бистър ум, даже е запазила чувството си за хумор, ако приемем, че както тя казва – иска, но господ не иска да я прибере.

Мнозина са опитвали от средногорската сливова ракия, а също и сливов мармалад, както му казват в селото – руб, сушели са се плодове или както го наричаме ушав. В миналото хората…говоря за 20-те и 30- те години на миналия век и преди това. За лично ползване са отглеждали ръж, вероятно за животните, пшеница, царевица, малко слънчоглед за направа на шарлан и захарно цвекло за петмез, занимавали са се и с пчелни кошери, лозарство в известна степен, но за него е трябвало повече труд заради аклиматизарането на американската лоза, на която с несигурност залагали тогава..Имало е овошки, има ги и сега, като орехи череши, ябълки, круши. През тези години, най-вече местната интелигенция в лицето на учителите е обучавала хората как се облагородяват фиданки. От множеството къщи построени през този период се вижда, че местните хора са били и добри зидари. Обикновено къщите се изграждали двуетажни, първият етаж с камъни, а втория с кирпич и са с южно изложение. Подовете са замазани с глина, а таваните подковани с дъски, много малко са баданосани. Във всяка къща е имало асма и цветна градинка, обори и пристройки за животните-плевни, сайванти…Дворовете са били минимално 300 кв.м и не повече от декар, оградени с дувари или плет.

Тогава хората сами са си произвеждали всичко…във всяка къща е имало кози, овце, крави волове, прасета, някъде коне и магарета…Имало е пещ, където са пекли ръчно изработен хляб от смляното в двете воденици на селото жито, пекли са се и агнета, за празниците разбира се.

Ето някои географски данни за Средногорово, което  е на 433 м. надморска висомина, а буйната Гюрля идва от връх „Каваклийка -1050 м надморска височина и дължината и е 28 км. Между другото преди време тя бе обект и на златотърсачите, които пресяваха пясъка в търсене на златни зрънца.

Ако се гонори за пътищата, трябва да се каже, че за времето си тогава е имало добър път до Казанлък с трошенокаменна настилка, като през 1981 година е завършен новият асфалтиран път Средногорово – Бузовград. Много се е разчитало на шосето за Чирпан, което да отвори селото към Южна България, но както има военен полигон и път вече няма, макар и незнайно защо все още го има на някои карти и хората се объркват.

На извори селището не е богато. Има няколко по-хубави в землището  , характерни с чистата си пивка вода като „Синият кладенец”, „Студеният кладенец”, „Хайдушкото кладенче” със сладка като пръснак вода. Имало и други извори, но не с толкова качествена вода. С пивка вода населението се е снабдявало като е копаело кладенци… около 20-25 на брой…, защото са били голяма необходимост и улеснение. Например кладенеца, на който казват „Синигера”, в миналото много се е ползвал от махалата наоколо, защото водата му е чудесна.

Чешмата на Стърча е открита при предишния голям събор през 1983 г., като при един от предишните кметове – Станимир Караджов, тази вода е прекарана до центъра на селото. Наскоро горната чешма е реновирана и мястото облагородено от сегашното кметство. Чудесна е и водата на „Еличките”, находящи се на няколко км. в гората край селото. Там мястото също е облагородено с помощта на японска фондация, а по-късно и местното читалище се включи.

Първото обществено здание, което е красяло селото, построено през 1834 г. е била черквата. След задоволяване обществената нужда от заведение за отправяне молби към Бога, се почувствала нужда от по-грамотни хора, които да служат в църквата, която е била наполовина в земята, с две отделения-мъжко и женско, нещо подобно на първите християнски катакомби. Поражда се идеята за откриване на обществено училище, която се осъществява след като в селото се е преселил някой си човек, дядо Христо от гр. Калофер. На стари години селяните направили дядо Христо свинар, бил много беден и затова селяните му подарили място за къща. Той отбирал малко от четмо и писмо и в свободното си време събирал любопитните малки казълачдерци в дома на дядо Димо Топала, под кичестите клони на една круша и ги обучавал съвършено примитивно върху известното учебно помагало-паникида. Понеже това училищно помещение е било съвсем неудобно през дъждовно време, по-късно го настанили в черковната артика-мястото, където се кръщавали казалачдерските младенци. Килийното училище в Средногорово, по данни от националния музей на образованието Габрово е било открито през 1834 г. В него са изучавани часословът и наустницата, написани на черковнославянски. От основаването на училището до Освободителната Руско-турска война в селото просвета са раздавали 9 учители, четирима от които от Средногорово – Койчо Ганчев, Слави Джобов, Васил Джобов и Йовко Орачев, първият бил и свещеникът на селото.

Първата самостоятелна училищна сграда е издигната през 1869 година в църковния двор-едноетажна сграда с две ниски прихлупени стаи. По време на „бегът” училището е запалено и изгорено. Това налага през 1887 година да бъде построено ново, по-модерно училище с 4 –и класни стаи, за което заслуга има и тогавашния кмет Йовко Орачев.

Заслужено може да се гордее всеки средногорец, че от десетте изградени вечерни училища в цялата страна през 1901-1902 г., едното е в село Казъл-ач-дере, което тогава е брояло 1315 души. Училището в селото ни, включващо в себе си и вечерното, задоволявало нуждите до построяването на тогавашната грандиозна съвременна сграда-1926-28 година. Новото училище „Хр.Ботев” изглеждало величествено в готически стил, с 6 класни стаи и театрален салон, в който се възпитавали и добивали знания 295 средногорски деца и струвало на бедното Средногорово 2 милиона тогавашни лева. Тогава училището ни е било и нещо по подобие на сегашните средищни училища, тъй като са идвали и деца от Бузовград.

За разцвет на учебното дело в селото се говори в началото на 20 век, когато в него идват учителите Костадин Бакалов, Александър Гачев и други прогресивни общественици. Не може да не бъде отдадено заслуженото и на средногорските кадри Лальо Дремсизов, Деля Узунова, Коста Дончев, Димитър Паунов, Мария Дончева, Христо Димитров, Мария Димитрова, Миньо Славов Рачев и много други, чиито имена не могат да се изредят.

През 1965 г. училището е вече начално, а от 1 –ви септември 1967 г е открито горско-климатично училище на името  дядо Димо Топала, посял някога под крушата първото зърно на народната просвета. През 1985 г. училището е закрито.

От миналата година сградата вече е частна собственост и очакваме да се направи нещо полезно за селото.

По време на „бегът” през 1877 г. цялото село е сринато със земята и изгорено, включително и църквата. И когато средногороци са се върнали, едно от нещата които са съградили, това е новата църква, построена и осветена още в първата година след Освобождението, на 01 ноември 1879 г. Храмът ”Св. Георги Победоносец” е наистина забележителен и уникален със стенописите си. Реставрационните работа продължава вече повече от година. След най-различни родолюбиви дарителски кампании, изложба, концерт, средства от митрополията, необходимото като финансов ресурс вече е налице. Екипът на реставраторката Таня Манева и Ивайло Левичаров започна възстановяване на сцените от библията в църквата. Изключително интересни са тези стенописи положени в храма през 1895 г., като сводът му е изписан със сцени от евангелски сюжети в бароков стил най-вероятно от зографа Петьо Ганин, изрисувал и казанлъшкия манастир, ученик на дебърската школа. Има и друго предположение поддържано от писателя Паун Генов, чиито родственици са изписани като благодетели, заедно с други средногорци при изписването на отделните сцени…та неговото твърдение е, че по-заможните средногорци са платили на италиански художник да изрисува черквата. Цялата организация свързана с ремонта на църквата е дело на познатия на всички секретар на кметството и църковното настоятелство Коста Меразчиев.

Следва продължение…

Още Новини