Общество

Една арменска фамилия записа и съхрани с любов паметта на казанлъчани

Няма да те питам на колко години си. Искам да питам твоята фамилия, знаеш за коя става въпрос, колко години дава фотообраз на този град?
Ами, баща ми е започнал като чирак още когато дядо ми го е закарал при Бай Арам Петросян, който е имал ателие тук в Казанлък. Това е било в далечната 1944 година някъде.
След това той се прехвърля при Бай Петър Арнаудов, което е било 1945 – 46 г., и последно е бил при Иван Хлебаров в периода 1947 – 48 год., след което е влязал в казармата.През това време е учил занаята фотография. След като е служил 3 години в Бургас, се е върнал тук в Казанлък и е започнал да практикува фотография. Първо е практикувал тук в Казанлък, после се е прехвърлилв Марица Изток, където ебил първи фотограф, тогава когато са започнали да правят основите, и се е прибрал за постоянно в Казанлък, когато се е създал Фотоклуб „Искра“ през 1963 год.

Познавам те от 1985 год., когато направихте този вашия клуб. Но колко изложби имаш?
Ами, преди групата от 1985 г. имаше една друга група, младежка, и точно тук в залата на ул. „Искра“ 4 откривахме една изложба . Това беше през 1982 г. Групата се казваше „2 + 2“. Имаме снимки тогава. Лично Гого Лозанов беше дошъл за откриването, като председател на младежката художествено – творческа интелигенция. Реално, аз мога да кажа, че съм почнал да се занимавам с фотография, откакто съм се родил, защото съм бил заченат в една фотолаборатория по думите на моите родители. Така че, за мен фотографията е от
самото ми усещане като визия, като усещане, и като сетива, спомням си даже първата фотолаборатория, която е била в избените помещения на Библиотека „Искра“. Там беше първата фотолаборатория на фотоклуб „Искра“. И в постепенно вече, когато направиха базата на Клуба, съвременната база, защото едно време имаше много фотолюбители в нашия град, които се интересуваха от фотография . Реално мога да кажа, че спомените на Казанлък на нашата фамилия датират от 1950 година до ден днешен. За моите изложби и изяви…

Колко награди, награди, награди…
Не мога да изброя всичките. Списъкът е много дълъг. Ако прибавим само наградите, дипломите и медалите, които сме спечелили баща ми и аз, като признание за тази професия, която ние практикуваме толкова години, една изложбена зала спокойно можем да наредим само с отличия. Последното отличие, което имам, е от Португалия преди месец
и половина – почетна грамота на ФИАБ, за участие с една моя фотография. В момента реално, в този период, искам да покажа вече малко по-големи и значими колекции, в определени периоди, които засягат фотографията и фотографското развитие и дейност в нашия град и имат фотографската стойност. Тук се има предвид тази изложба на Петър Арнаудов, която ще покажем след 2 дни, както и тази, която ще бъде открита на пл. Севтополис в края на м.май по време на Празника на розата. Защото и в двете изложби има снимки, които датира отпреди 100 години, и които фамилията е успяла да запази, за да може един ден да покаже на обществеността.

Ставаш ли за Академик?
Какво значи ставаш ли за академик. Аз това не го приемам за някакво звание, или за някакви титли. Правя това, защото ми е интересно и ми доставя удоволствие да върша това. Да извадиш една снимка от преди 100 години и да я съживиш, това е един процес, едно призвание на този фотограф, защото ти влизаш в неговата кожа по някакъв начин, в
неговото мислене, в неговия светоглед, в това, което той е усещал. Това е интересно, аз не го правя това за някакви отличия, или звания! За мен е удоволствие да върша тези
неща!

Добре! Не ставаш за академик, значи! Ти си просто родолюбец, казанлъчанин, патриот! Но академик, не! А, за доцент ставаш ли?
Доцент… може би. Защо не, но не ги давам аз званията! Тези неща не ги правя за някакво признание. Между приятелите може да стана и академик.

Ето това става за заглавие: „Между приятелите Академик“! А, 100 години една фамилия Азинян дава, дава, дава на Казанлък.

Хубаво е, защото това е нашия период, защото фотографът е свидетел на своето време. Баща ми е бил свидетел на неговото време. Аз съм свидетел на своето време. В рамките на 100 години, ако се разкаже това по някакъв начин ще бъде интересно! Между другото, не искам да казвам нещо предварително, но имам нещо предвид, което може да се случи догодина. Може би ще направя едно събитие, което съм замислил, защото съвпадат едни дати, но засега нищо няма да кажа.

Бедо, от къде вземаш тази енергия?
Удоволствието е от желанието нещо да споделиш, нещо да покажеш. Животът е споделяне и фотографията е също един вид споделяне, и то с широк кръг публика. Ако бях
златар щях да направя едно бижу, което щеше да го носи един човек, и да го видят само ценители. Докато фотографията е по-популярна, особено сега с тези съвременни начини и средства за показване и споделяне. Виждате, че Фейсбума бума дойде от това, че човек споделя една картинка. В момента всеки си прави фотографии във Фейсбук, да прави преразказ на собствения си живот и да го споделя с повече хора. За мен тези фотографии, които имат стойност, като фотография, като начин на представяне, мястото им не е във Фейсбук с тези електронни възможности. Защото мен, все пак, фотографията е тази, което е закачена на стената. Като популярност, като възможност да я видят повече хора – добре, но за мен фотографията е тази, която стои на стената. Това е класическата  фотография. И затова моята енергия е насочена да показвам онази фотография, а не тази, която е на тези електронни светещи екрани. Черно-бялото си е класика. Имайки предвид, че фотографията е младо изкуство, това баща ми казваше, че тя е младо изкуство, за млади хора, реално, аз много се радвам, че все повече млади хора намират призвание, или хоби, или възможност своите чувства и душевност чрез средствата на фотографията. И това е хубаво, защото фотографията има свой език, тя трябва да има свое тяло и душевност, защото за да натиснеш копчето и да запечаташ един определен миг от целия този световъртеж, нещо отвътре ти е дошло да го направиш, не само като мода, или не само като красота, нещо, което е възникнало в теб трябва да се прояви. Лошо е, че реално сега занаят „фотография“ няма, това е лошото в момента. Сега можеш да направиш снимка и без да имаш фотоапарат в момента, само с някакви картинки. Но това е развитието на фотографията. Едно време на хората, които са правили черно-бяла фотография, сигурно нещо не им е достигало, както сега Фотошоп или другите съвременни техники за обработване на снимките, все са искали нищо повече! Ето сега това повече им се дава, предполагам, че ще искат още повече, но кой може да гадае. Тя фотографията е вече навсякъде. Тя е в технологията, тя е и медицината, тя е и в научните изследвания, навсякъде. Едно време, когато учех в училището в София, научна фотографията тя имаше няколко измерения. Сега в момента има още повече, тя вече има много измерения, има 3D, 4D и по-високи технологии, с които вече можеш да видиш един образ 3-измерно, 4-измерно и повече. На там отиват нещата!

И да затворим разговора: Вашата арменска фамилия колко години, как, по какъв начин, разказва историята на Казанлък?
Нашата фамилия разказва историята с любов. Спомням си, че баща ми едно време имаше желание да направи един албум „Моят Казанлък“. Така си го беше планирал в главата, за съжаление, не му стигна времето. Да се надявам, живот и здраве, че догодина аз ще имам тази възможност. Да се надяваме!

Още Новини