Не Кокалите му, а неговият Дух ни е необходим днес

У нас, българите, се е оформило чувството, че знаем всичко за Апостола на свободата – Васил Левски. Така ли е наистина?
Днес все по-малко имаме основания да обобщаваме, защото хората са много различни и е трудно да се преценят реалните общи нагласи и настроения. Ако се съди по коментарите в социалните мрежи, то почти няма българин, който да не разбира от футбол, музика, история, за политика да не говорим. Но реалността е нещо различно. В този смисъл ще кажа, че по-скоро не знаем достатъчно за Левски или само си мислим, че знаем. И ще се аргументирам – колко от читателите ще признаят, че представите им за Левски се основават на непосредствено запознаване с неговото документално наследство (което е отдавна известно и публикувано), а не на някакво медийно или художествено представяне на образа му. Защото само автентичните исторически документи, доказаните факти, истинските следи от миналото дават основание за такова „познаване“. Много често, и то не само днес, хора с пристрастно отношение към историческа личност или събитие, с ярки лични симпатии или отрицателно отношение към определени „герои на времето“ или към някои велики сили или балкански съседи, благодарение на временно силното си обществено влияние или медиен комфорт, успяват да манипулират в несъответстваща на фактите посока общите нагласи към историята. В случая с Левски също има такива опити, напоследък все по-често, при това не непременно целящи отнемане на величието му, а по-скоро „украсяващи“ биографията му с недоказани и недоказуеми щрихи и подробности. Например публикуваните през последните години книги за неговия интимен живот. Макар авторите им да са мотивирани по различен начин, те видимо спекулират по тема, която е особено интересна, щом се отнася до личния живот на един признат национален герой. Левски е изключително прецизен към личния си архив, пословично строг и бдителен към пазенето на тайните в организацията, която създава и ръководи. За повечето от внушенията, които се правят в тези книги, няма преки доказателства и исторически документи, те се основават на чужди разкази и късни преразкази, на слухове и легенди, на „логически умозаключения“, непотвърдени от доказани исторически факти. Но публиката, винаги жадна за новини и сензации, ги приема на драго сърце и дори с удоволствие
упреква професионалните историци, че отново не са си свършили както трябва работата.

 – Фотографията на Апостола, по която Левски е бил издирван от турците, доскоро пазена в османските архиви Със следния текст на гърба: „Със среден ръст, светлокестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единият му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри*“.

Все пак, какво знаем и какво не знаем за Апостола на свободата ние българите и дали сме достатъчно патриоти?
Патриотизмът и родолюбието на съвременните българи не са обвързани непременно с познаването на историята. По-скоро напротив – твърде често хора, които с основание се определят за патриоти, са прекалено и неоснователно критични към историците, защото това, което чуват от тях, или четат в публикациите им, не отговаря … не на истината, а на техните устойчиви, но субективни представи за миналото. И вместо те да потърсят пътища и начини да се запознаят с историята по начина, който описах по-горе, обвиняват авторите на научни мнения или исторически оценки, които не им харесват. На моменти общественото отношение към нашата наука е твърде неуважително. Последен пример – безкритичността и дори наивността, с която голяма част от публиката реагира на т.нар. скандал с отразяването на част от най-новата ни история в новите учебници за 10 клас, може би защото на критиците беше осигурен медиен комфорт и известна политическа подкрепа. При това, много от заелите категорична позиция не са чели и не познават нито задължителната учебна програма по история за 10 клас, нито въпросните части от новите учебници, които се критикуват. Те просто се довериха на медийно известни или политически подкрепени личности. И какво излиза тогава – не е важно каква е
историческата истина, а Кой я заявява публично. И как никой не попита – а какво стана с „комунизма“ след 1989 г., нима той изчезна, изпари ли се, може ли един тоталитарен режим да приключи с пленум на управляващата партия, сменила партийния си шеф с нов не под силното влияние на обществено опозиционно движение или гражданско недоволство, а отново съгласувано и под строгия контрол на главния външен покровител, какъвто е нашият случай? Защо в учебната програма, а оттам и в учебниците, няма отговор на този важен въпрос за времето
след 10 ноември 1989 г.? Но за това – друг път…
А за Левски отдавна се знае това, което може да се каже със сигурност на базата на известните документи. Повечето факти от биографията му, както и основните му идеи са добре познати, за други само се предполага, защото доказателствата са скромни или изобщо липсват. Не може например да се твърди с категоричност, колкото и да ни се иска, кой е предал Левски, и изобщо има ли предателство. Има няколко хипотези, някои от които изглеждат логични и частично са подкрепени с доказателства. Знам, че това не се харесва на широката публика, защото тя смята, че не може така – решаваме напр., че е поп Кръстьо и край! Ами ако не е, идва ли ви наум каква
дамга носят (може би неоснователно) неговите наследници през годините… Затова обичам да напомням, че историята също е точна наука, че и изкуство дори. Защото и тя базира научните си изводи на основата на доказани или доказуеми факти и исторически свидетелства от изследваната епоха. А когато такива липсват, може да се изложи само хипотеза. В никакъв случай историкът не е нито прокурор, нито адвокат, камо ли съдия от последна инстанция. Но, връщайки се на въпроса ви, ето един много категоричен пример, че дори това, което със сигурност знаем за Левски част от съвременното българско общество пренебрегва и
не зачита. Безспорно ясно и многократно доказано е, че Васил Левски е роден на 6 (стар стил) или 18 (нов стил) юли, също така е известно, че приключва земния си път на 6 (стар стил) или 18 (нов стил) февруари. Благодарение на усилията на много хора и институции след няколко мои публикации от 2009 г. обществеността в старата столица Велико Търново вече десет години почита коректно паметта на Левски на 18 февруари. Макар и трудно, постепенно към тази исторически обоснована практика се насочват и други селища. Но в административната столица София и в други градове тази исторически вярна и доказуема идея среща отпор. Е, тогава как се жението към историческата истина? Впрочем аз искрено вярвам, че гражданите на родния ми Казанлък, които са родолюбиви и просветени хора, скоро ще преодолеят тази инерция на времето и ще почитат правилно и точно кончината на Левски на точната дата по новия, все още действащ стил (въведен със закон през 1916 г.), т.е. на 18, а не на 19 февруари.

Налице са многобройни легенди около Васил Левски. Може ли да споменем някои от тях? Има ли детайли от живота му, които не са толкова известни и за които не може да претендираме, че ги познаваме добре?
Легендите не са силната страна на историка. Няколко легендарни случки, доколкото си спомням, бяха отразени в последния игрален филм за Левски. Но това е художествен продукт, така го е видял авторът, така го е пресъздал. Тук другият проблем, за който бих искал да спомена, е, че широката аудитория от години възприема художествените представи за историческите събития и личности, особено на известни автори, като доказана истина, а това много често не е така. Примери, разбира се, могат да се посочат – такива внушения на доверие са възприети и от творчеството на Иван Вазов, и от Захарий Стоянов, в по-ново време – от някои съчинения на Стефан Цанев. Авторът – писател или поет – има своя художествена цел. По-добно на романтично и единствено патриотично мотивираният Паисий Хилендарски, той пише с ясна визия какво точно иска да внуши на читателите си. Докато историкът следва фактите, методологията на съответната научна област и дисциплина и, разбира се, се съобразява с ценностите си. И трябва да призная, следователно, прекалено идеологически мотивираният, а особено ярко партийно-пристрастният историк (а и всеки друг автор, склонен да „криви душа“) трудно може да предложи напълно обективен разказ за миналото и обяснение на реално случилото се, особено ако то засяга обекта или субекта на политическите му пристрастия. Не искам да прозвучи като оплакване, но тази особеност прави особено трудна и неблагодарна нашата професия. Има отделни, нерядко влиятелни личности, има групи от хора, които не искат и дори яростно упорстват срещу разумни
и доказуеми обяснения на миналото, които, казано просто, не им харесват. Напоследък, що се отнася до Левски, има едно залитане към неговото „приземяване“ – образът му бил митологизиран, той бил най-обикновен човек, заслугите му били преувеличени и т.н.

Периодично се появяват искания за канонизацията на Левски за светец… Да насочим вниманието си към духовната страна от живота, делото и личността на Васил Левски. Ще сбъркаме ли, ако кажем, че Левски е светец в душите и сърцата ни?
Левски отдавна е светец на българския народ. Прав сте, че той е свят в душите и сърцата на българите и никой според мен не може да го извади от там. Защото има много сериозни, морално защитими основания за тази народна почит. Българската православна църква изтъква канонични аргументи против канонизирането му и аз като обикновен мирянин не се наемам, а и не е редно, да ги коментирам. Многогодишното народно, общобългарско преклонение пред Васил Левски –
Дякон Игнатий е израз и на гузната ни съвест, че не го последвахме докрай, че не повярвахме и не изпълнихме най-святото му завещание – задружност и самостоятелност на Българското дело. Няма оправдание за тази надстогодишна слабост, има само път напред за преодоляването й. И който не вярва в нас, българите, както Левски безусловно вярваше в народа си, няма как да тръгне по този път. А това е въпросът на днешния и утрешния ден – можем ли да бъдем НИЕ или само търсим оправдания защо не сме и кой от нас е по-крив и по-виновен. Като ни остави заветите си и ни показа как да ги следваме, този най-голям българин, този Български Христос (по думите на покойния проф. Тончо Жечев) увисна на кръста на Българската Голгота на 6/18 февруари 1873 г., за да ни покаже, че някои големи цели могат да се постигнат и чрез, и след смъртта, която за истинския християнин не е бедствие, а част от Пътя…

Освен монах и безсребърник, Левски е бил и невероятен прагматик – всяка втора дума в писмата му е за пари. Какво е обяснението. Какво може да кажем за основните стълбове на революционната дейност на Васил Левски?
Така е, колкото и странно да изглежда днес, Левски е и безсребърник, и прагматичен, и строг, на моменти дори прекалено взискателен, но такова му е „предначертанието“, такава е орисията, която е приел. Самата идея да се изгради действаща и силна революционна организация в българските земи, включваща и по хоризонтала всички (България, Тракия и Македония), но не изключваща и никого по вертикала на тогавашната социалната скала, е изумителна, а за някои емигрантски словесни „революционери“ – и неосъществима. Но Левски доказа, че може да се осъществи такова опасно и рисковано начинание, след него тръгнаха стотици и хиляди българи, той е истинският създател и координатор на т.нар. Вътрешна революционна организация, а дейността на комитетите без висока доза прагматизъм и строга дисциплина би била обречена на провал. При това, той има широк, наднационален кръгозор и е готов да работи и с другите балкански народи: „Ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас за живот и свобода човеческа… Ний днес искаме да се освободиме и простираме им ръката си за помощ от каквото можат да ни помогнат… Ако ли не, то ще търсим на друго място. Ако ли отнийде няма
помощ за българинът, то работата си ни е пак работа”. Ето и друг от принципите му, който си струва да се помни, защото не е загубил актуалността си и днес: „Братя, възобновлението на нашата славна (преди) държава, отърванието ни от проклети агаряни, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили. Като е тъй, вам надлежи да се покажете достойни, верни и неустрашими във всяко отношение. Дързост, братя, и напред!… Само умно работете”. Достойни, верни и неустрашими – не бих казал, че това са ключовите думи на нашето съвремие. А могат и трябва да бъдат, ако наистина искаме „Българско“ да свети като отделна „звезда на европейския небосклон“. Някои от възгледите на Левски дори не се и цитират, нищо че портретът му виси в много кабинети: „Ако някой от влиятелните българи или войвода, подкупен от чуждо правителство или от друго частно лице, поиска да ни пречи в работите под какъвто начин и да било, такъв ще се счита за неприятел и ще се наказва със смърт”. Защото Левски ни е оставил ясно разписан неосъщественият ни все още обществен и политически идеал: „демократска република, сиреч народно правление“. Висока цел, но постижима само от свободни и отговорни хора не с поданическо мислене, а с гражданско активно поведение.

Нормално ли е и до днес да не знаем къде е погребан той?
Това е много жалко и говори много лошо за нас българите. Вярно, че е жалко, но защо да говори лошо за нас? Както казват някои духовни хора, може да не ни е дадено да знаем къде е гробът му.
А може и да значи, че трябва да го помним като жив дух, а не като тленни останки. Никога няма да забравя реакцията на известната популяризаторка на Левски Мерсия Макдермот през 1987 г., когато се честваше 150-годишнината от рождението му. На актуалния тогава въпрос какво мисли за най-новата версия за мястото на гроба му, тя тихо отвърна: „Не мога да ви разбера аз вас, българите, защо му търсите кокалите, той духа му ви трябва”.

Какво наистина не ни достига от гледна точка на патриотизма и защо винаги в нашето общество се е стигало до противоречия относно делото на един или друг наш революционер и борец за свободата на България?
ПП: Аз имам един професионален принцип, своеобразно верую като историк още от началото на моята преподавателска и изследователска кариера в началото на 90-те години на миналия век – кой какво е правил и как с действие или с бездействие е спомогнал за общото българско добруване (що се отнася до националната, до общата ни история като народ). Ако подредим нашите известни или по-малко познати исторически личности около тази ос, не само че много преувеличени заслуги ще станат очевидни, не само че много несправедливо пренебрегнати „еволюционисти“ ще бъдат положително преоткрити, но тогава наистина ще се види, че Левски е близо до най-високото място в тази свооеобразна класация. Основната идея на Васил Левски е сами да се освободим и сами да си устроим държавата по най-модерния начин – като демократична република. Това обаче не стана. И заради това, че Левски все пак е загинал по пътя към тази голяма мечта, ние влагаме цялата си неудовлетвореност, че не сме могли да се справим с този път към освобождението, в една безкрайна и почти безусловна почит към него, граничеща с митологизация. Какво от това, че образът му е митологизиран? Всеки народ има нужда от такива герои и ние си имаме нашия. Ние сме свикнали и възприемаме Левски предимно като икона и като герой, който в скалата на националното мислене е пример във всяка проблемна ситуация. Не
искаме да разваляме този ореол, защото той е полезен за общата цел да сме заедно. И тъй като българският идеал от ХІХ в. все още не е осъществен, и тъй като, независимо от частичните отклонения, все още мислим предимно в скалата на националното, на общобългарското, най голямата полза от нашето отношение към Левски е това, че той и днес продължава да ни обединява. Затова е добре не само в дни като 18 юли и 18 февруари да се сещаме за него и завещания от него идеал. Докато не се сплотим около определени, ясни общобългарски цели, ние ще стоим бледо в Европейския съюз и ще отразяваме чужди интереси – това, мисля, е заветът на Левски, прочетен днес.

Завършваме този разговор с надежда да имаме повече смелост да погледнем право в очите на Апостола.
ПП: Като младеж си бях нахвърлил един кратък текст „Разговор с Апостола“. Не си спомням какво съм го питал, камо ли какво е „отговорил“. Но не е излишно всеки от време на време да си поговори с Левски в себе си, с този Дякон Игнатий, който всички носим в умовете и сърцата си. Може би само след такъв пречистващ разговор с нашето най-съкровено българско „Аз“ ще намерим сили и смелост да погледнем Апостола в очите. Неслучайно един от най-хубавите му паметници във В. Търново го представя в естествен ръст, разгърден и силен, вързан, но непобеден, и … гледащ настрани – по пътя към София, към неговата Голгота.