юбилей

130 години от рождението на Чудомир

Неговите малки весели разкази започват да излизат през 1932 г., в подлистника на в. „Зора“. Чудомир се хваща за перото и името му за кратко време става популярно в българската литература Ето как го описва и какво разказва за него Мирела КОСТАДИНОВА

Името му уж означавало „да се прочуе с големи, с чудни дела“, но истината е съвсем друга и сякаш повече му подхожда: През едно лято разказвачът се завърнал в родното си място. Пръв го посрещнал Дянко Фурнаджията. Хумористът ни го описва като весел, духовит и пиян загорец, който се провиква:

– Охо, Чудомир! Добре ми дошел!

– Какво име си ми измислил? – пита писателят.

Тогава Дянко го завел в общината и му показал снимка. На Чудомир Кантарджиев – „млад, рошав комита, напомняше много на мене – младия рошав студент – художник“.

Усмивката ме дебне всеки път, когато се досетя за литературните образи на Чудомир. Но трудно ще забравя и онзи, живия, на Ана Карима – писателка и общественичка, съпруга на Янко Сакъзов. Тя е с „напредничави идеи“, имала късо подстригана коса, нещо необичайно за дамите в началото на ХХ век. Чудомир я рисува в своите дневници по следния начин: „Преди две години идва в града Ана Карима и ме посети в музея. След като дрънка дълго време, след като разправя и за последната си любов с Христо Миндов, тая дърта кокошка по едно време изпъшка и рече: „Много съм надебеляла, Чудомире, много съм затлъстяла. Препоръчаха ми да правя гимнастика. Сутрин, като се събудя, да почна да си дигам краката нагоре – първо левия, после десния. Добре, но нали са дебели пущините, нали не мога да ги дигам. Мъчих се, мъчих, па се сетих да ги вържа за палците с една връв и да ги дърпам. Вързах ги и… Боже, боже, какво разправям и на кого разправям тия работи! Че ти ще ме опишеш в някой разказ, бе! Хубаво се наредих сама!“

И Чудомир я описва…

Такъв е той – духовит, остроумен, малко безцеремонен, колоритен и неповторим. Авторът, който рисува чрез четката и словото обикновените, но мъдри хора, прозряли истината чрез мириса на земята и сраснали се с нея. Тези хора, които ще останат завинаги българи със своята прагматичност, непосредственост и състрадание. Техните истини разсмиват и натъжават. Писателят разбира тяхната драма. Това са неговите „родни картинки“.

Чудомир е псевдоним на Димитър Христов Чорбаджийски. Писателят го получава от свой съселянин от родното му село Турия. „Чудомир“ означава „да се прочуе с големи, с чудни дела“.

Този псевдоним остава като емблема за автора на весели разкази и с него подписва в началото само карикатурите си. Но той не е единствен. Подписва се още като Максим Гладний, Брей, Два пъти Фан, Ер малък, Оскар Бум, Пигот, Сечко-Бечко, Фанко Фтичката и други впечатляващи.

Обстоятелствата го срещат с учителя му по рисуване В. Маринов от Старозагорската гимназия и той го убедил, че е призван да рисува. Чудомир едва ли е щял сам да си повярва. Накрая на годината занесъл на родителите си армаган – „тефтерче с 12 двойки и 1 шестица по рисуване“.

През есента на 1906 г. се записал в Държавното рисувално училище в София против волята на баща си. Родителят считал работата на художника за непочтена – „да рисуваш царя с голям нос, да се подиграваш с министрите, прокопсия няма от такива неща“. Наказал го сам да се издържа. Гладът не спрял талантливото момче.

В рисувалното училище Чудомир изподрасквал стените с карикатури на приятели и преподаватели. На 18 години се хванал да работи във вестник „Барабан“. „Там сътрудничеха едни брадати, очилати възрастни хора“. Тези брадатковци са писателят, съставител на различни антологии, преводач и главен редактор на „Барабан“ Иван Андрейчин и поетът Иван Арнаудов.

В София Чудомир бързо се обгражда с приятели – художникът Константин Щъркелов, поетите Христо Ясенов, Димчо Дебелянов и Николай Лилиев. Сред близките му са и Николай Райнов и Йордан Йовков. По това време преосмисля отношението си към литературата и обиква завинаги винцето.

Дръзва да участва в освиркването на Фердинанд на 3 март 1907 г. По същото време рисува антимонархически карикатури. Острият му сатирично-изобличителен тон владее също и перото му. Отношението му към Фердинанд преминава после и към неговия наследник Борис. През целия си живот Чудомир мечтае за свят, в който „да няма дрипльовци и роби, а да срещаш само човеци“.

Поради Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, Чудомир прекъсва творчеството си. Той е мобилизиран и пет-шест години от живота му преминават в окопите. След войните се завръща в Казанлък и става учител по рисуване в известното Педагогическо училище. Но го съкращават по закона за „семейните двойки – учители“. Той вече е минал под венчило с Мара Нонова.

След 1933 г. се отдава на мъката пред белия лист и четката. Голяма част от силите си посвещава на дейността на читалище „Искра“, където е етнограф, председател и уредник на музея.

Неговите малки весели разкази започват да излизат през 1932 г., в подлистника на вестник „Зора“. Чудомир се хваща за перото и името му за кратко време става популярно в българската литература. Не вярва в тяхната художествена стойност. Липсва му приятел с вкус и усет към литературата, който да ги оцени. По-късно този верен човек е Рачо Стоянов, авторът на драмата „Майстори“. Той е единствен от писателите, който му казва точно това, което мисли за разказите, които пише Чудомир.

„Не би ли могъл през свободното си време да вземеш моите книги и малко по малко да попощиш всичките ми работи и в правописно отношение, и в стилно, и всякакво. Да ги надраскаш просто, да ги нашариш и да ми ги изпратиш да си ги видя какви хубавици са. Разбира се, ако след това ми ги изпратиш придружени с едно дългичко обяснително писмо, то ще бъде великолепно“, пише Чудомир до Рачо Стоянов на 3 февруари 1941 г.

Той има нужда от онзи душеприказчик, който да види текстовете му през неговите очи и да ги съпреживее, да ги шлифова и облагороди. Да го направи с онази топла критичност, с която може само приятел. Този приятел, който понякога е най-жестокия съдник.

После Чудомир продължава в същото писмо: „Та разбираш нали, колко ми е нужен свой, близък човек за тази работа, който ме обича и от обич се мъчи да ме поправи. Това ми най-много липсва тогава, когато раждам в Казанлък, а бебето го отглеждат в София акушерки, в които имам доверие“.

Четейки тези редове, човек си мисли за Чудомировата плахост и прецизност. Но той съвсем не страда от плахост. Твърде дръзко раздава оценки за световните художници. Нарича Тулуз Лотрек „недородица“, таитянките на Гоген „полуидиотки – жени, с дебели като греди крака“, а за Пикасо риторично казва: „Пикасо, Пикасо – какво има в този шмекер?“

Още Новини