ОБНОВЕНА! Носим Тракия в сърцата си

Казанлъшкото тракийско дружество ”Капитан Петко войвода” посети Одрин, за да вземе участие в панахидата за загиналите воини от 23-ти Шипченски полк, която бе отслужена от отец Александър Чакарък в храма ”Свети Георги Победоносец”. След това тракийци посетиха и Българското гробище в града, където са погребани стотици загинали български войници.

Със смъртта си един родолюбив българин спасява парченце българска земя в Одрин. Това е Атанас Димитрий Кириакиче. „И един българин да остане в този град черквата ще я има. Много години никой не се интересуваше от нея. Беше почти рухнала. Спаси я старият Филип Чакърък, бащата на отец Александър“ Това разказва най-старият българин в Одрин Атанас Димитрий Кириакиче. Бай Атанас е доволен, че получава българско гражданство. На личната му карта пише „християнин“ . Турците отбелязват в личните си документи не народността си , а вероизповеданието. За бай Атанас е важно да умре като българин. Роден е в Одрин, има девет братя и сестри. Не се е оженил, защото не успял да си намери българка. А е на мнение, че ако доведеш в къщата си мюсюлманка и ти ставаш турчин.
Името на Филип Чакърък в Одрин се произнася като светиня. Местните разказват как този родолюбив християнин дори след смъртта си още веднъж спасява българщината по тези земи. Филип Чакърък умира през 2006г. и е погребан в българското гробище в Одрин, където лежат костите и на загиналите в битката край града български воини. Последното погребение в него е от 1949г., кръстовете и паметните плочи са отдавна изкъртени, а седемте декара българска земя са заравнени с багери и превърнати с пасбище на домашни животни. Местната власт отдавна била хвърлила око на имота, но Чакърък в предсмъртното си завещание изрично настоява да бъде погребан в старото гробище. Идеята е да се превърне в зелен парк с параклис, а имената на близо 2000 загинали български войни да бъдат изписани на гранитни плочи, поставени в двора на една от двете черкви. Днес те са в храма „Св. Св. Константин и Елена“. Отец Александър си отива спокоен, защото има кой да наследи делото му. Днес в черквата служи синът му, а внукът учи в Семинарията. Момчето твърди, че е пазител на Божия храм.

26-март е Ден на Тракия, който се отбелязва на датата на падането на Одринската крепост, след което Турция капитулира и на 17 май 1913г. се подписва Лондонският мирен договор между съюзниците и Османската империя.
Одринската крепост се е смятала за непревземаема. Одрин е укрепен под ръководството на германски инженери в навечерието на войната като отбранителната линия включва три отбранителни позиции. Крепостта включва 20 форта, между които са изградени позиции за 72 батареи, опасани от телена мрежа, широка от 6 до 9 метра. Гарнизонът е в състав 65 хиляди войници и офицери, 524 оръдия и 20 тежки картечници. Срещу тях се изправя ІІ българска армия с командир ген.-лейтенант Никола Иванов. Обсадата е известна с един от първите случаи на действие на бойна авиация /след Италианско-турската война от 1911-1912 г./ След пет месечна обсада на 23 март 1913г. генерал-лейтенант Иванов дава заповед за последна и решаваща атака на крепостта. Атаката започва на 24 март и продължава до 26 март. За две денонощия Българската армия успява да разкъса огражденията, да пробие фронтовата линия при фортовете Айвазбаба, Айджиоглу и др. и да превземе непревземаемата крепост. При щурма Българската армия използва за първи път в историята пълзящ артилерийски огън /така наречения „огневи вал“/ като защитна завеса на пехотата. Щурмът се води от Десети Родопски и 23-ти Пехотен Шипченски полк на Осма Тунджанска дивизия.
23-ти пехотен Шипченски полк е формиран в Казанлък на 19 януари 1889г. Атаката на най-силния форт, ключа към Одринската крепост Айвазбаба е поверена на 12 рота от Казанлъшкия полк. Под противниковия огън войниците разкъсват телените мрежи, нахлуват във вражите окопи и овладяват батареите зад тях. Командирът на полка подполковник Иван Пашинов заповядва да се развее полковото знаме, музиката да засвири „Шуми Марица“и сочейки към Айвазбаба с вик „Ура! Да живей България!“ пръв се втурва по стръмния скат.

Когато войниците виждат командира си да лети напред под дъжд от куршуми, с викове „Напред! На нож!“ го последват. На разсъмване на 26 март над форта Айвазбаба се развява полковото знаме, разпокъсано от куршуми, но покрито с нова бойна слава. Защото на шипченци се пада високата чест да превземат най-силния форт на Одринската крепост само за 28 часа. След него и другите фортове започват да падат в български ръце. В 9 часа на 26 март и последният форт в Източния сектор – Кавказтабия, е превзет. Българските части започват да влизат в града. Командирът на Одринската крепост Шукри паша е пленен и предава сабята си на командира на Втора армия генерал-лейтенант Никола Иванов с думите: „Храбростта на българите е безподобна. На такава храброст никоя крепост не може да устои.“ Победата струва на българската армия 1316 убити, 6329 ранени и над 33 500 пленени войници. В двора на българската черква „Св.св. Константин и Елена“ в Одрин са погребани български войници, загинали при превземането на Одринската крепост.
А този ден – 26 март, денят на възторга, на победата, на превземането на непревземаемата Одринска крепост, българското население от Тракия нарече Ден на своето освобождение, нарече го Ден на Тракия!

Именно тогава през 1913 г. с превземането на Одринската крепост завършва една от най-блестящите операции на Българската армия през Балканските войни / 1912 – 1913 г./, донесла свободата на тракийските българи. Одринската крепост се смята за непревземаема. Укрепена е под ръководството на германски инженери като отбранителната линия включва 20 форта, между които са изградени позиции, опасани с телена мрежа, широка от 6 до 9 метра. Гарнизонът е в състав 65 хиляди войници и офицери, 520 оръдия и 290 тежки картечници. Срещу тях се изправя Втора българска армия с командир генерал-лейтенант Никола Иванов. След пет месечна обсада той дава заповед за последна решаваща атака на крепостта. Атаката започва на 24 март и продължава до 26 март. За две денонощия българската армия успява да разкъса огражденията, да пробие фронтовата линия и да превземе „непревземаемата“ крепост. При щурма българската армия използва за първи път във военната история пълзящ артилерийски огън. Щурмът се води от Десети Родопски и Двайсет и трети пехотен Шипченски полк на Осма тунджанска дивизия. 23-ти пехотен Шипченски полк е формиран в Казанлък на 19 януари 1889г. Атаката на най-силния форт, „ключът“ към Одринската крепост „Айваз Баба“ е поверен на 12 рота от Казанлъшкия полк. Под противниковия огън войниците разкъсват телените мрежи, нахлуват във вражеските окопи и овладяват батареите зад тях. Командирът на полка подполковник Иван Пашинов заповядва да се развее полковото знаме, музиката да засвири „Шуми Марица“ и сочейки към крепостта , с вик „Да живее България“ пръв се втурва напред. Когато войниците виждат командира си да лети напред под дъжд от куршуми, с викове „Напред! На нож! го последват. Започва Одринската операция на Втора българска армия, която довежда до падането на Одринската крепост, известна като един от най-здравите фортове, защитаван от 60 хиляди войници и офицери с 524 оръдия и 6 картечници. Скоро противниковата съпротива е сломена. Пленени са над 800 противникови войници, взети са оръдия и картечници като трофеи.
„Извинете, не знаехме, че крепостта е непревземаема“ сякаш казват българските войници при падането на Одрин, защото напълно опровергават становището на водещите военни специалисти, че Одрин едва ли може да бъде превзет. Комендантът на крепостта Шукри паша е принуден да се предаде и с целия си гарнизон – 14 генерали, над 200 офицери и над 50 хиляди войници. Плененият паша предава сабята си на командващия Втора армия генерал-лейтенант Никола Иванов с думите: „Храбростта на българите е безподобна. На такива храбреци никоя крепост не може да устои.“
В спомените си генерал Вазов пише:“Отвъд северния мост на Тунджа пропусках войските и им благодарях. А в една от стаите пленените турски генерали гледаха към окъсаните, но пълни с гордост и мъжество войни. Така в ранната пролет на 1913г. българският войник с покрива с неувяхваща слава.
Повече от век вече е изминал от тези събития. Век за който сигурно сме се променили, сигурно сме израснали духовно и интелектуално, научили сме много повече, отколкото са знаели тези наши прадеди, които без да знаят и да си дават сметка, просто са правели историята, която днес учим. Историята, която са написали генералите, офицерите и войниците на един български полк, без които нито България, нито ние щяхме да бъдем същите.