Общество

Менделсон за Царицата

Представете се!

Казвам се Цветелина Илиева, вече Бизова и съм Царица Роза 2017 година. Аз съм художник, а първата ми самостоятелна изложба е вече факт и бе в Казанлък.  Сега подготвям втората, която ще представя следващата седмица в Йокохама, Япония.

Аз съм Иван Георгиев Бизов. Роден съм в Казанлък. Завършил съм Художествената гимназия „Дечко  Узунов“ в Казанлък, специалност „Лютиерство“. След това продължих обучението си в Италия в град Кремона. От там се завърнах и практикувам вече близо 10 години професията си. Изцяло за себе си работя. Работил съм във фабрика „Кремона“ и там се учих. Във всички частни ателиета на колеги тук в града съм работил за да се усъвършенствам в занаята. Ставах все по-добър, след което се отделих самостоятелно да работя, и тогава срещнах най-прекрасното нещо – Цветелина.

Как се запознахте?

Иван: Ние се познаваме от много време, от осем години, понеже и тя учеше в Художествената гимназия. Аз бях в дванадесети клас, а Цветелина в осми. Въобще не се засякохме, нямам никакви спомени да съм я виждал в училище. Тя беше приятелка, гадже, с  един мой приятел, и много често се виждахме с него. Аз я наблюдавах и тя ме поглеждаше, но нали е с моя приятел – нямаше как, забранена територия. Но всеки ден, когато дойдеше в къщи, сърцето ми започваше да тупти. Като видех големите й очи, целия настръхвах. Нямах търпение да ми дойдат на гости, но като си тръгваше, ми ставаше много тъжно. Казвах си: „Нищо не става! Съдба! То не е за всеки!“ . Минаваше времето, но аз си мислех планове, как да си я взема. И понеже аз правя цигулки, а тя може да рисува, а цигулката трябва да се лакира когато е готова „на бяло“ трябва да има външно покритие от лак, предположих, че тя може да лакира и я поканих в ателието на нашия кум, който е мой колега. Аз тогава работех при него, още  бях в началните години, когато още се учех. Поканих я там да видим, дали ще може да лакира. Тя прие, започна да лакира, като в същото време ние им плащахме, защото това си е работа, тя е толкова упорита и трудолюбива, и  иска сама да си изкара пари. Не че беше лишена от някакви приходи, но предпочиташе сама да си изкарва парите.  Така два – три месеца работихме през лятната ваканция, в девети или десети клас беше. И въпреки, че ни беше много нужна и й беше много приятно да идва при нас, когато започна учебната година, тя не можеше повече да идва при нас. Тогава си казах: „Това е! Няма как, това беше единствения шанс!“.

После тя замина за Англия на екскурзия за месец – два, и аз си казах, че е невъзможно нещо да стане, обаче постоянно следих снимките в профила, и й пишех от време навреме, обаче тя ми отговаряше с по една дума. И… нищо! Така мина една година, минаха две. Аз изгубих всякаква диря. Но един ден, както си карах колата, я видях отсреща по улицата. Тогава всичко в мен се обърна, все едно видях ангел слязъл от небето. Мислех си, че няма да ме поздрави, но тя ми се усмихна. Не спрях, продължих си с колата, но не спирах да мисля, и реших след ден – два пак да й пиша.  Попитах я иска ли пак да лакира, а тя тогава ми каза, че подготвя изложба за Япония. Отговори ми, че много иска, но няма как да помага с цигулките. Тридесет и пет картини имаше да рисува. Не можех да измисля нищо повече! Минаваха седмици, месеци. По това време аз правех едно виолончело,  модел по поръчка, което бе почти готово, но не беше лакирано още.  Написах й дали желае да дойде да се снима с него, когато е готово. Реших, че това е последната възможност да се срещне. Казах й, че искам да си направя плакат с това виолончело за изложба в Италия. Поканих я в ателието за да обсъдим на живо нещата.

Цветелина: В деня, в който дойдох в ателието при Иван, предстоеше да ми правят снимки за календар. Правиха ми прическа при Стенли.

Иван:  Ателието ми е точно до това на Стенли и наблюдавах кога ще излезе. Качи се горе. Говорихме час- два. Челото отшумя. Поканих я на вечеря. Исках да й призная, че имам някакви чувства към нея, но  ме беше страх да не си развалим приятелството, защото аз я ценях като човек.

Как се решихте на тази стъпка?

Излязохме 2- 3 път. Но аз не бързах, защото не исках да бъда отблъсна, и да не стане нищо, защото после няма как да си оправим приятелските отношения. Отидохме на ресторант  и след това получих първата целувка по бузата. На следващия ден я попитах, дали иска да отидем до морето, макар че беше зима, и по път да видим майката ми, която по това време работеше в Бургас.

Преди морето отидохме в един ресторант в Павел баня, където имаше бял роял и бях поканил един цигулар от Казанлък. Казах на маестрото какво да изсвири, поканих я на танц и тогава вече я целунах истински. Разбрах, че ще се получат нещата. Хубаво беше, че бяхме по-големи, минали бяхме през различни връзки и знаехме какво искаме. На третия ден от нашата връзка я попитах дали иска да се оженим. Бях сигурен, че няма да намеря нищо по- добро за мен в целия свят.

Купихме си годежни пръстени и отидохме във Велинград на почивка за да отпразнуваме годежа си. Като се прибрахме, отидохме при баща й за да поискам ръката й от него. Не знаех как да започна, затова Цвети направо му показа пръстена. Казах му, че съм сериозен, и искам да бъда с нея завинаги. Той даде съгласието си. И така стигнахме до сватбения ни ден – 20 май 2019 год.

В този ден бяхме в тесен кръг с нашите семейства и кумове, а предвиждаме през октомври да сключим и църковен брак, и да направим по- пищно тържество,  на което да присъстват повече наши близки и приятели.

Още Новини