Медалът винаги има две страни

Така се нарича десетилетното общобългарско движение за национална еманципация в Османската империя чрез създаване на отделна Българска църква. През 1870 г. то завършва със значителен успех – създаването на българската протодържава  Екзархията и обозначаването чрез нейния диоцез на земите, населени с българи (Искра, бр. 7-8, 26 февруари 2016, с. 4). Именно международно признатата Екзархия – резултат от успешното решение на „Въпроса“, и епархиите, които са включени в нея, стават основа за постановленията на Цариградската конференция на великите сили в края на 1876 г., които предвиждат автономия за повечето български земи след кръвопролитното Априлско въстание. Принудителното осъществяване на отхвърлените от султана предложения на  Цариградската конференция е мандатът, който в началото на 1877 г. Русия иска и получава от великите сили с цел да воюва с Османската империя, за да накара султана да ги приеме. Неслучайно първият руско-турски договор в края на Освободителната война – Основите на мира, подписани в Одрин на 19/31 януари 1878 г., обсъждани още в Казанлък в началото на 1878 г., повтаря общите решения на Цариградската конференция, но вече не като два български автономни вилаета, а като голямо и самостоятелно Княжество България. Втората дума – символ на Българския ХІХ век е „Съединението“, с която се обозначава движението за събиране в една държава на разпокъсаните български земи след Берлинския конгрес от 1878 г., но най-вече присъединяването на автономната област Източна Румелия към Княжество България през 1885-1886 г.

Идеята за съединение възниква веднага след Берлинския договор от 1/13 юли 1878 г. С този международен документ, подписан от всички велики сили, между Стара планина и Родопите се обособява отделна провинция, наречена Източна Румелия, която има административна автономия, но се намира под политическата власт на султана. Територията й е 33 000 кв. км, а населението й наброява около 816 000 души през 1880 г., като достига до 975 000 души в началото на 1885 г. Българите имат значително мнозинство – те са около 70% от жителите на областта. След тях се нареждат турците, гърците, циганите, евреите, арменците и др.  Исторически, икономически и духовно областта е неразривно свързана с останалите български земи. Именно тук избухва най-рано и протича най-бурно Априлското въстание през 1876 г.

Повечето изследователи на Съединението акцентират върху главния положителен резултат от това важно историческо събитие – успешното осъществяване на част от българската националнообединителна програма. Днес, след 134 години бихме могли да разширим кръга на положителните ефекти от така осъщественото обединение на двете български области.

1. Съединението е безспорно доказателство за зрелостта на българската нация и за устойчивостта на формираните предимно през ХІХ век вътрешнонационални връзки.
2. Съединението е ярък пример за това, че срещу волята на т.нар. Велики сили може да се противостои успешно, но не без компромиси и отстъпки, и то само, ако се събере цялата национална енергия и се насочи към осъществяването на общоприет от българите идеал.
3. Съединението е категоричен аргумент против ширещата се сред определени кръгове на аристократична Европа представа за “държавната незрелост на българите”. Скоро след историческото събитие Константин Иречек пише от Виена на Григор Начович: “Вече никой не може да упреква българите, че са нация, неспособна на държавен живот и че свободата им е нещо харизано”.
4. Съединението показва княз Александър І в положителна светлина от гледище на българския национален идеал. Благородните усилия на този роден извън България млад мъж да осъществи и защити обединителните стремежи на народа, който го е избрал за свой първи владетел, не бива да бъдат забравяни или прикривани зад безспорната истина, че Съединението и като провъзгласяване, и като защита, е „народно дело“. При това, князът работи последователно и неотклонно за успеха на Съединението, независимо от това, че активното му, макар и в началото тайно участие в това общобългарско дело, води неизбежно до неговото монархическо фиаско и отстраняването му от българския престол. Александър І осигурява макар и скромна дипломатическа подкрепа за съединисткото дело преди 6 септември 1885 г. и пак той, заедно с правителството на Петко Каравелов, прави всичко необходимо за успешната дипломатическа и военна защита на вече обявеното Съединение след 6 септември. Не трябва да се забравя, че според Топханенския акт, с който е уредено международноправно Съединението през 1886 г., именно българският княз става генерал-губернатор на Източна Румелия и това е официалната формула на Съединението чак до признаването на независимостта на България през 1909 г.

Разбира се, такава важна политическа промяна не може да има само положителни резултати. И тъй като отрицателните последици от нея се споменават по-рядко, ще се спра на някои от тях.

1. Съединението е последният успешен опит за реализиране на автономисткия вариант за национално обединение. Този сценарий – придобиване на автономия на отделна област с предимно българско население, укрепване на самостоятелността й и по-късното й присъединяване към България – вече не може да се повтори, особено що се отнася до Македония и Южна Тракия. А както е известно, македонските и тракийските български националноосвободителни организации избират подобен подход за освобождение от османско иго и обединение с българската държава, въпреки категоричното противодействие срещу този вече известен съединистки модел от страна на султана, великите сили и балканските съседи.
2. Съединението отлага, но не решава, а даже изостря династическия въпрос – проблема за оставането на Александър І на българския престол. По време на една от най-важните дипломатически мисии в защита на обединителното дело през септември 1885 г. в Копенхаген руският император Александър ІІІ недвусмислено подсказва на българските пратеници, начело с митрополит Климент Търновски, че дните на българския княз на престола изтичат, независимо от повишения му авторитет на княз-обединител. Тук се налага едно уточнение. Ролята на Русия по време на Съединението и неговата защита не трябва да се представя едностранчиво като противник на обединителното дело. Не бива да се забравя, че руските представители имат значителен принос за утвърждаването на Източна Румелия като втора българска държава, а в трудните дни след 6 септември 1885 г. именно официалните руски власти първи предупреждават българите за военната заплаха от страна на Сърбия. Като цяло Северната империя (т.е. държавното й ръководство и най-вече Александър ІІІ) не е против обединението на Княжеството с Източна Румелия, но не желае оставането на българския княз Александър І на престола, камо ли укрепването му чрез Съединението. Неособено дипломатичните опити на Петербург да насочва и контролира българското политическо развитие предизвикват естествена и крайна ответна реакция. Именно в дните след 6 септември 1885 г. по повод на първоначалното руско становище против така извършеното Съединение в България се заражда обществено-политическо мнение и течение, което пропагандира недостатъчно аргументирания от геополитическа и историческа гледна точка лозунг за “независима” (от Русия) България, която сама може да се справи с всички трудности, и то едва ли не напук на доскоро признаваната за освободителка и покровителка Северна империя. През следващата 1886 г. тази позиция и поддържащото я течение, състоящо се главно от дейци, пряко свързани с извършването и военната защита на Съединението, укрепва и става една от крайностите, която поради непримиримото противопоставяне на нейния политически антипод (т. нар. “крайни русофили”, поддържани и издържани от Петербург) тласка българското политическо развитие към остра криза, последвала насилственото детрониране на княз Александър I на 9 август 1886 г.
3. По повод на Съединението се създава напрежение в българо-сръбските отношения, достигнало до открит военен сблъсък. Историческата отговорност за това е изцяло на сръбското държавно ръководство и най-вече на тогавашния монарх крал Милан, но братоубийствената война, жертвите и щетите от нея, както и трайното охлаждане на двустранните отношения между България и Сърбия е исторически факт с предимно отрицателно значение и за двете съседни държави, който не може и не бива да се подминава, когато характеризираме цялостно и обективно събитието.
4. Успешното извършване на Съединението и неговата блестяща военна защита подхранва преувеличено и неоснователно самочувствие в част от българското офицерство, то заживява с илюзията, че може лесно и със сила да решава всякакви политически проблеми. Именно окичените с княжески ордени герои от Сръбско-българската война 1885 г., окрилени от новото си самочувствие на спасители на нацията, дръзнаха да свалят насилствено от престола през август 1886 г. законно избрания княз Александър І (във вярност към който се бяха клели) и така отвориха остра и продължителна политическа криза в страната.

Съединението има нееднозначно, но предимно положително присъствие в българската историческа памет. Преобладаващо положителната оценка за това важно събитие се основава най-вече на постигнатия успех в националнообединителен смисъл.  За непосветените в детайлите около подготовката, обявяването и защитата на делото, Съединението си остава само и единствено свято и общополезно завоевание на българската нация и държава. За тях е трудно да приемат, че всеки медал си има и обратна страна, т.е. историческите последици от Съединението не са само положителни. Все още любителите на музата Клио, готови да погледнат и оценят многопластовите измерения на забележителното историческо събитие от есента на 1885 г. и да посочат както положителните резултати, така и негативните последици, свързани или провокирани от така извършеното Съединение, не са мнозинство. Отдалечаването от събитието във времето ще даде, надявам се, по-голям шанс за нарастване на тази група и като аналитични изследователи, и като чувствителна и просветена публика, доколкото многоаспектното и научно обяснение на фактите и събитията, независимо и въпреки патриотичните пориви и личните пристрастия на авторите и на читателите, е истинското предназначение на науката история.

Автор: Проф. Петко Ст. Петков