По вълшебен начин ми чупеше играчките
Нехайник го наричам не аз, нехайник го нарича Сирак Скитник. 
През 1932 във в. „Слово“ (бр. 3088) големият наш художник и критик пише за изложбата му в „Малката галерия на „Аксаков“ и, между другото, изрича и това: „[…] Живопис, която, ако успее да преодолее нетърпението и артистическото нехайство на автора си […]“ В „Български тълковен речник“ (1973, „Наука и изкуство“) на думата „нехайник“ се дава такова определение: „Нехаен и безгрижен човек“. Привежда се и поетичен цитат, от Пенчо Славейков е, стихотворението „Бойко“ от „Епически песни“ (1907): „А сякаше напук, из село нейде / извиваше с цафарата си медна / унесено нехайник някой млад“. Ще рече, че нехайник не е чак толкова пейоративна квалификация, нещо повече, може да я четем в случая дори като комплимент – нехайникът е безгрижник; човек, комуто на душата е леко и не си слага нищо на сърце. Просто животът върви, защо да му се връзваш и косиш?! Леко преминаваш през него, не си го утежняваш прекалено. Нехайно…
Дечко Узунов е бил известен именно с ведрия си характер. Неговият племенник, Атанас Нейков, също художник, си спомня:
По вълшебен начин ми чупеше играчките. Майка ми, неговата сестра, му се караше. Аз му завиждах. Имах голям кон на люлка, бе покрит с черна кожа, седлото беше червено, червени бяха юздите и стремената. Яздехме го и заедно. Под опашката му бях пробил дупка, през нея пусках монетите, които получавах – и те изчезваха. Чуден кон! Нощем го обръщал и изсипвал спестяванията ми. За цигари. В замяна ми рисуваше разбунени жребци, червени, черни и сини, и зелени, жълти“ (в. „Култура“, 8/1999)
А Йордан Радичков, в характерния си стил, разказва при откриването на изложбата, посветена на 100-годишния юбилей на художника:
Винаги, когато съм бил с бай Дечко, ми е било по-светло и по-леко на душата. Всичко това идва от неговата жизнерадост, любопитство към света и апетит за живеене. Хората имат всякакви дарби – едни да охкат и да се вайкат, да проклинат и пустосват, но малцина бяха като бай Дечко. Той имаше дарбата да живее и да раздава щедро дарбата си на околните. Това сякаш го подмладяваше, духът му бе постоянно буден, но спокоен. Това състояние се предаваше и на картините му – будни, но спокойни“.
Дечко Узунов, между другото, с портрета на Николай Масалитинов се опитва да реши и чисто художнически задачи, рисуване на бяло върху бяло и, трябва да признаем, справил се е великолепно. Е, има и гласове, които не са докрай благоразположени, Стефан Митов в. „Литературни новини“ (1/1927) хем го възхвалява, хем го укорява:
Най-трудната задача на живописта – да се третира бяло върху бяло и при няколко осветления, си е задал Дечко Узунов в портрета на г. Масалитинов. Сполучен по композиция, в постигнатата масивност и сила на моделировката на главата и особено на тялото, в аранжирането на аксесоарите, този портрет има недостатъците на едно още външно и разкъсано импресионистично третиране, на неубедителност на осветлението и лоша рисунка на ръцете. Не е дадена тази импозантност, която има фигурата на режисьора на театъра, и в маската, въпреки очевидното търсене на вътрешен живот, донякъде сполучливо, има да се желае още прилика.
Последното изречение от критиката на Митов обаче подсказва – той не е долюбвал особено модернистките тенденции в българската живопис, падал си е повече по реалистите-„битописци“, както ги нарича Андрей Протич. Затова е и така суров към младия тогава Дечко Узунов. Но едва ли би могло да бъде иначе – негов чичо е художникът Антон Митов, ректор на Художествената академия тогава, изрекъл думите: “тази именно реална школа изисква безусловно, щото всичко да се пише от натура, а не от въображение“.
Не случайно към края на живота си Дечко Узунов – вече станал философ, както сам казва, предохранително предупреждава: „Техниките се преливат, смесват се, а и аз сам ги меня. […] Живописта – това е пространство, което се изгражда по различни начини“ (в. „Трудово дело, 13.III.1984). Пространство, в което е задължително да се постигне вечното, непреходното:
Преди една година бях написал тук, в ателието си, една мисъл, която много ме импулсира: „Звездите, камъните и океаните са вечни. Но хората, природата, растителността, дърветата, рибите са преходни. Когато рисуваш хора, риби и растения, мисли за звездите, океаните и камъните, за да може онова, което рисуваш, да преживее във вечността…“ (в. „Народна култура“, 52/1983).

